С китарен риф, пелена от дим и реещи се, проблясващи светлини, режисьорът Петър Петров-Перо кани зрителите в извънреалната реалност, сънувана от Жорди Галсеран, където границата между действителността и съновидението е размита, а последствията от тяхното смесване са трагикомични.

Заради повята на пророчески сънища след пътно произшествие, с почти фройдистка натрапчивост у Иполит (Веселин Петров) започват да се насаждат съмнения за предполагаема изневяра от страна на жена му Лаура (Майа Тинкова), манифестирани през фигурата на Гилем Лакей (Боян Петров) – потенциалният неин прелъстител. Твърдо решен да тества правдивостта на новопридобитата си дарба, той умишлено насилва ситуацията, тласкайки я към развоя, който самият той е предвидил.

С привиден реверанс към театрали като Калдерон и Шекспир, Галсеран изследва материята на сънищата и понякога нездравословното им влияние върху перцепцията на реалността.

Умопомрачителното пропадане по спиралата на подсъзнателната мнителност и явната подозрителност намира израз в разрушаването на четвъртата стена от протагониста при всеки удобен случай. Апартното му поведение превръща публиката не само в съучастник – тя става проекция на собственото му, увредено съзнание.

Визуализацията на пространствените измерения е сякаш находчиво обърната в актьорското поведение. Сегментите, които онагледяват сънищата са заземени и издържани в близък до реалността драматически стил. За сметка на това епизодите, в които се разгръщат истинските семейни взаимоотношения са по-скоро стилизирано приповдигнати в комедиен и дори фарсов план. По този начин действителността изглежда сънувана, за разлика от сериозния тон на случващото се по време на самите сънища.  Измененията в средата са подпомогнати от разнообразните светлинни индикации, например изострянето на осветлението при всяка следваща психическа нестабилност на Иполит. Визуалната среда е допълнително подплатена с режисьорски алегории, като изобразяването на „Писъкът“ от Мунк, употребата на патерица като огнестрелно оръжие и затягането на вратовръзка досущ като бесило.

Наслояването на пластове сънища при протагониста предразполага за разностранни актьорски превъплъщения. Нено Койнарски например лавира между персонажите на Полицая, Ветерана от войната и Санитаря, които постепенно разкриват своята функция и място в живота на главния герой. В една от монологичните си появи той  дори успява да намеси новела от „Декамерон“ заплитайки ситуацията още повече. Именно честите монологични обръщения на самия Иполит към публиката са моментите, в които представлението сякаш натежава и режисьорската работа потъва, погълната от драматургията. Ала именно благодарение на факта, че не си позволява своеволия с нейната структура „Дакота“ се оказва един достоен класически прочит на пиесата. .

Благовест Асенов