Как е изграден в съзнанието ни образа на „тиранина“? По правило тиранинът следва да е човек, придобил насилствено абсолютна власт. Човек, който всява ужас сред обществото и сее разруха. Унищожител, чиято жажда за контрол се изкривява, заживява като масов гроб сред писъците на същото това общество, което е следвало той да ръководи.
Чие име първо изплува в съзнанието ни? Сталин? Хитлер? Калигула? Нерон?
В съвремието, с почти извратено любопитство, надникваме в историческите хроники, за да прочетем за жестокостите и мъченията, за самозабравили се владетели и техните налудности, странности, ексцентрични желания да се съизмерят с боговете. Литературата изобилства от антични тирани. Документалното кино – също.
Сврели се удобно в позицията на съвременни хора, живеещи в уж съвсем демократично общество, мислим, че това няма как да се случи отново. Не и на нас. Забравяме, че обожествяването на личности всъщност е съвсем човешка черта.
Спектакълът „Неро“ по текст на Христо Христов на Театър „Вортекс“ от Скопие, Северна Македония, ни изпраща в навечерието преди смъртта на Нерон, за да повдигне въпросите за опасностите от едноличната власт. В ролите на Нерон и Попея са Марко Трайковик и Нина Дийн.
Потайно мрачна зала. В центъра – кръг от пясък. Стъпили върху подиум, те наблюдават как изгаря Рим. От скука, от болно желание, от липса на каквото и да е друго за правене, освен съзерцание на разрухата и смъртта. Той смята, че е бог. Тя умее да гадае по огън. Той го изисква от нея като поредно развлечение. Нейният писък разсича пространството. В огъня – нещо ужасяващо. „Огънят пречиства“, казва той. Събеседват показно за демокрацията и монархията. Имало ли е някога демокрация изобщо? А ако сега съществуваше демокрация – Нерон ли щеше да бъде избраният от обществото?
Върху пясъчния кръг се прожектират пламъци. От тях сякаш се прокрадва мрачна сянка.
От скука се въвличат в извратена ролева игра – той се преструва на гладиатор, тя – на лека жена. Нерон, великият император, дарил на гладиатора свобода, а гладиаторът не знае как да живее свободен. Отново заговарят за властта. За монархията. За демокрацията. Какво е по-добро за обществото?
За да съществува демокрация – трябва да гласуваме.
За да гласуваме – трябва да имаме глас.
Същият този Нерон, свит в скута на своята любима, която го облича, утешава и обгрижва съвсем сякаш майка, същият този капризен, екстравагантен, самонадеян, самовлюбен мъж заговаря за невъзможността да бъде щастлив – защото боговете не могат да бъдат щастливи. Негов дълг е да прави хората щастливи и да наблюдава тяхното щастие. А планът му за действие? Масов терор, сред който оцелелите да са щастливи от факта, че са живи.
Пророчеството, разкрито в края – той ще продължи да се ражда след смъртта си, докато накрая не се роди като антихриста. Ще се ражда през вековете, все ще сее унищожение, ще жъне разруха.
Спектакълът „Неро“ се докосва до съществени и важни обществени теми и ги тълкува в дълбочината, която позволява продължителността на спектакъла. В ролята си на Попея Нина Дийн е изключително пластична и достоверна. В ролята на Нерон Марко Трайковик е самонадеян, самоуверен, а погледът му издава пламтяща лудост.
Крайните проявления на неестетизираното физическо в спектакъла – преките референции за човешката физиология и преките симулации на физиологични процеси – разбиват иначе добре проведена тематична линия.
Отвъд това спектакълът „Неро“ на режисьора Гьорги Ризески представя на зрителите разсъждения върху едноличната власт и демокрацията, представя различни перспективи върху проблема. Мрачното пророчество в края на постановката звучи като опасно предупреждение. То пророкува още – Нерон ще се роди отново в XXI век. Отново ще бъде тиранин. Такъв, какъвто ние собствено, лично, съвсем демократично ще изберем – с гласуване или негласуване.
Александра Дитц