Публиката вече е заела местата си, а още преди началото на представлението в залата място е заела безнадеждността. Малката, дървена бърлога, създадена от Никола Тороманов е пропита с тъмен прах. Само една лампа свети, и поклащайки се леко, лъчите ѝ докосват неподвижния Малин Кръстев, в ролята на Крап. Залата потъва в тишината, заложена по ремарка от Бекет. Секунди мълчание и последвало раздразнено заключение на една жена до мен: „И сега какво?“.

„Последната лента. Не аз.“ е една от последните премиери на Театрална работилница „Сфумато“, обединяваща две пиеси на Самюел Бекет. Тя представя историята на двама герои – Крап и Устата, които взаимно споделят фрагменти от личния си живот и през тях разглеждат екзистенциални теми като човешкото състояние, изолацията и търсенето на смисъл. Характерно за Бекетовата драматургия е, че обстановката обхваща малко пространство, а действията са повтаряеми. Те създават изкривено усещане за време, а текстът придобива монологична изповед.

Всички тези особености спазва и Иван Добчев в своето ново представление, част от Програма „Бекет“. Освен цялостното усещане за приближаващ край, разпад и дълбоко отчаяние, песента на Устата „Сянка се спуска“ служи като своеобразен лайтмотив за приближаващия край на човешкия живот. С изработени до най-малкия детайл действия Малин Кръстев, в ролята на 69 годишния Краб проследява целия си живот през няколко магнетофонни ролки със записи. Въртящите се ленти сякаш символизират цикличността на изминалите години, а бъдещето (единствената празна останала лента) бива захвърлена от героя. Всичко това се преплита и с недотам въздействащата игра на Неда Спасова (Устата).

Цялото действие преминава през редица символи като ракла, превръщаща се в ковчег, бюро, с чекмеджета от спомени и висока стълба към горния свят. Един своеобразен сандък на битието, в което миналото е наредено по папки, с каталожен номер. Рано или късно мястото в хранилището се запълва. Следваща ролка няма. Сянката вече се е спуснала.

Лъчезар Йорданов