Офелия е потопена досами брадичката в тихите води на речното корито. Всред мътнобялата течност са разпръснати венчелистчетата на подгизнали теменуги, лилиуми, магнолии и цитрусови клонки. Джордж Евърет Миле я е уловил на платното си, докато поема последния си дъх. Такава я видях и аз, ала в последната сцена на авторския документален спектакъл на Тея Сугарева.

Позиционирайки публиката в две срещуположни половини, оформящи своеобразен път по средата, режисьорката и автор на текста проследява фрагменти от личния живот на един от стожерите на модерната литература, наравно с Елиът и Джойс. В образувания между зрителите коридор хронологично се разиграват спомените на жената, въплътила непреклонния феминистичен дух в собствените си творби, въпреки тревожно изтерзаната си обремененост.

За да опоетизира всяка минута от живота ѝ, която неумолимо ни приближава към неизбежния, но и жадуван от нея завършек, спектакълът разчита на няколко спомагателни средства. Поддържащите актьори (Камелия Хатиб, Мартин Димитров, Йордан Ръсин) с контрастни багри щрихират редица персонажи, по този начин оформяйки развитите филизи на един аранжиран и дъхав букет. Режисьорските визуализации въплъщават декоративните елементи на текста: от сафическата кореспонденция на героинята с любовницата ѝ Вита Саквил-Уест, която се провежда чрез микрофонни монолози; през бавното приплъзване по гръб към разтворените крака на любимата ѝ по протежение на цялата отсечка; до неврастеничните обиколки на двете по ръба на застиналия басейн, които приключват в отчаяно вкопчена прегръдка. Това обаче сякаш не може да надхвърли впечатлението от по-скоро самоцелната употреба на мултимедия в спектакъла, както и недотам автентичния прочит в интерпретацията на главната героиня (Александра Димитрова). Въпреки всичко, едно от достойнствата на представлението е добре балансираното количество епически и лирически епизоди в действието – разказваното и разиграваното се допълват по начин, който не утежнява поднесената информация. Друг любопитен сегмент е страничният фокус върху взаимоотношенията на двете жени с техните съпрузи – иначе по-слабо застъпен и изследван аспект от биографията на протагониста. Най-въздействащо обаче остава музикалното оформление на живо, дело на Кристиян Сугарев. Лиричните акорди на електрическата китара подчертават романтичните моменти и им придават изящност; отпускащите рефрени дълбаят въздуха при по-лежерните сцени, а острият тон на цигулка прераства в невралгично свистене, за да се превърне в отчаяно стържене веднъж щом героинята започне да се губи в собствената си несигурност.

С това настъпва и заветният миг – с камъни в джобовете, тя се оттегля от заобикалящата я реалност окончателно и невъзвратимо. Потапянето ѝ сред подгизналите венчелистчета заглушава изтерзаните ѝ мисли. Единственият шум е от преливащата отгоре ѝ вода. Тогава се вглеждам в застиналата картина и разбирам – това не е Офелия на Миле. Това е Вирджиния Улф. И тя вече не се страхува.

Благовест Асенов