Определено има нещо гнило в Дания. Кой би могъл да разчовърка забулената в интриги ситуация около скорошното убийство на краля, ако не трупата пътуващи артисти, случайно привикани в замъка Елсинор? Събрани около огромния си, пълен с реквизит сандък, те разискват смъртоносните опасности, както и невероятните възможности, които поръчаното им представление би отворило пред тях.

На базата на най-разпознаваемата Шекспирова трагедия, „Убийството на Гонзаго“ разглежда онзи на пръв поглед незначителен епизод от „Хамлет“, в който умопомраченият принц се опитва да изобличи братоубийственото престъпление на чичо си Клавдий. Как го прави той? Чрез иносказателната сила на театъра, разбира се. Наетите от Хамлет актьори са главните герои в пиесата на Недялко Йорданов, а под режисурата на Пресиян Кузов изпъкват не само обстоятелствата около разработването на рисковата пантомима, но и сложните взаимоотношения на един театрален състав. На фона на царедворското задкулисие и интриги проличават неволите, но и възторгът от живота и професията на артиста.

Интерпретацията на Кузов се възползва от пълния капацитет на камерната сцена във Врачанския театър. С майсторско ограничение на пространството, посредством светлинна обработка, тайните коридори, терасите и подземията на Елсинор се материализират пред публиката. От голяма полза е най-вече пристроеният балкон на сцената, който предразполага към допълнително поле за изява. Находчиво онагледен е фактът, че в замъка дори стените имат уши – придвижването на силуета на кралския съветник Полоний в сенките, докато младият Хорацио и директорът на трупата Чарлз разговарят приглушено, както и внезапната му поява от множество скрити ниши на сцената, е един от сполучливите елементи на спектакъла.

Друг акцент е репетицията на „Мишеловката“, както по-късно става известна пантомимата „Убийството на Гонзаго“. Отвъд изграждането на мизансцена непосредствено пред очите на зрителите, репетицията е и явна демонстрация на многообразието от актьорски похвати. Всяка следваща забележка на директора-режисьор Чарлз води до нов стил на игра у актьорите, започвайки от сковано поведение, минавайки през фарсово шаржирана етюдност, за да стигне до преекспонирани щампирано-стилизирани средновековни жестове, изобразяващи скръб, злодеяние и страст.

Самото изиграване на „Мишеловката“ пред кралския двор е поредният изненадващ сегмент. С оголването на рунд-хоризонта и разполагането на действието в оформената ниша, Кузов пренася публиката в своеобразния бекстейдж на театъра, където трупата се суети преди началото на представлението. Когато настава време за „излизането“ им на сцената, актьорите се оттеглят извън сценичното пространство и цялата пантомима бива разиграна някъде другаде (пред очите на Хамлет, Клавдий и Гертруда).

Допълнителните изменения в драматургията премахват положителния завършек на текста на Йорданов, а минорното му звучене някак подхожда на реалната текуща обстановка: след показа трупата е обвинена в заговор срещу краля и повечето ѝ членове са осъдени на изтезания и смърт. С последните указания на екзекутора, че дори и да оцелеят след мъченията, на тях им се забранява да практикуват професията си, всъщност илюстрира поразителната сила на театъра, както и вродения му потенциал като политическо и социално оръжие. Останалото е мълчание…

Благовест Асенов