Две жени, господарка и слугиня, влизат в изострени взаимоотношения на фона на сякаш измайсторената от розов захарен памук облицовка на дамска спалня. Егоцентрична и властна, Мадам унижава, заповядва и предизвиква покорната си подчинена, докато не я провокира до самозабрава, която се изражда в заслепен от ярост опит за удушаване. Ненадейно остър звън на будилник прерязва атмосферата: времето е свършило, играта – също. Двете сестри-слугини се отърсват от самоналожените си роли. Поредната репетиция за убийството на тяхната господарка отново е провалена.

Спектакълът на Крис Шарков в Драматично-Куклен театър Враца по „Слугините“ задълбава една идея повече в метатеатралния компонент на театър в театъра, отколкото го прави специфично-взискателният текст на Жан Жьоне. Това е изразено най-вече посредством актьорската игра: докато наиграва своята господарка, Клер (Велина Георгиева) е деспотична и авторитетна, но щом маските паднат, тя става кротка, сякаш пропита от умора и апатия. Още повече – когато общува пряко с Мадам, тя добива твърде сервилен и угоднически вид, който се изразява в пластическо и гласово-говорно отношение. За сметка на това сестра ѝ Соланж (София Джустрова), която в играта приема ролята на Клер, е изпълнителна и порядъчна по време на „репетицията“, но извън това е по-възбудена, решителна и изгаряща в желанието си за мъст.

Нейното пряко отношение към Мадам е по-уравновесено, но с готовност прехвърля всяка вина и отговорност за провал върху по-малката си сестра. Така динамиката на взаимоотношенията им се изгражда чрез постоянна ролева смяна на доминиращ и подчинен. Кризата на идентичността фигурира като основна тема на спектакъла, заради еднакво автентичното пребиваване на слугините във всяка тяхна роля – именно заради противоречивите чувства към Мадам (сервилност/омраза/признателност/завист), които превъплъщенията им диктуват, нейното бленувано убийство става невъзможно. В трактовката на Шарков образът на господарката (Емона Илиева) е дискредитиран – представена е като леконравна, глуповата и морално разнебитена жена, а режисьорските детайли като лъскавото бельо, което събува и прибира в дамската си чанта, както и отявленото репетиране на разнообразни движения в стилизиран сексуален акт, подсказват, че най-вероятно тя не е нищо повече от нечия държанка. Именно „Репетицията“ се превръща във фокус на постановката.

За това спомагат огледалните стени, които обгръщат ложето на Мадам – пред тях не само тя самата проиграва разюзданите си тласъци, самонаблюдавайки се. Оглеждат се и слугините, сякаш прецизно проследяват всяко минимално потрепване на лицето си, докато се опитват да доведат играта си на убийство до окончателен финал. А когато накрая се разбира, че умъртвяването на господарката не може да бъде истински осъществено, се налага в играта да възтържествува действителната смърт. По този начин сестрите най-сетне могат не само истински да се самопостигнат, отървавайки се от товара си, но и завинаги да се намери изход от изнурителния цикъл на играта. Добавеният извън пиесата финал от Шарков, в който Мадам се появява на сцената в ролята на една от слугините, обаче категорично констатира: играта никога не приключва.

Благовест Асенов