По време на Фестивала на малките театрални форми врачанската публика имаше възможност да влезе в ролята на своеобразен телевизионен екип. Звук, камера, осветление – всичко е готово, а ние, затаили дъх, очакваме жената, която ще сподели с нас своята необикновена история. За наша изненада, преди всичко се появява видео включване от „ръководителя на екипа“ Стоян Радев. Противно на очакванията, не виждаме режисьора, който раздава команди, а човек, потопен в творчески процес – непринуден, хаотичен и искрен. Дори и най-успешните хора прикриват несигурността си зад бляскавата опаковка на славата. Стоян Радев обаче избира да я разкъса и открито да сподели страховете и съмненията си относно избрания текст. Това прави ли го уязвим? Не мисля. По-скоро ни напомня, че творческият процес рядко е внезапно вдъхновение, пламнало на сцената. Понякога е като разпилян пъзел, който режисьорът и актьорите подреждат с часове, в търсене на точната форма и смисъл.

След прожектираното въведение се пренасяме на „снимачната площадка“ – селски двор, тих и обикновен, но изпълнен със спомени. Явява се лъчезарната Ангелина Славова, която се представя като Луиза Мей и с топло гостоприемство ни въвежда в своя роден дом. С блага усмивка и неприкрито вълнение тя разказва за своето голямо семейство – за братята и сестрите си: Франчи, Шила Лий, Ейприл, Вяра, Надежда, Любов и Орвиол. (Изрично отбелязва, че не е нужно да помним имената им, но те са важна част от нейната история.) Неусетно идва и кулминацията на разказа – 13-годишната Луиза Мей става свидетел на нещо по-голямо от себе си, по-голямо и от нас. В онази нощ, когато майка ѝ ражда нейния малък брат, се случват и други чудеса: под лунна светлина момичето прокървява за първи път, а кравата Миранда – също дава живот на теленцето Рупърт. То не е просто животно, а нейният пръв спътник в прехода от детството към зрелостта. Това са очите, които първи я виждат такава, каквато никой още не я познава – същите, в които и тя поглежда, сякаш за да се роди отново.

В края на прочувствения разказ настъпва тишина. Очите на актрисата блестят. Животът на Рупърт започва в нейната зора и угасва в нейния здрач. След него тя остава сама в свят, който вече не разбира. Вечният кръговрат се затваря тихо – поглед срещу поглед, живот срещу живот, като че ли вселената, в която се раждат заедно, се е свила в една-единствена сълза. Край на репортажа. Моноспектакълът на Ангелина Славова ни кани да погледнем на живота през различна, по-съкровена призма. Кара ни да спрем за миг в забързаното ежедневие и да си припомним, че има неща много по-големи от нас. Защото дори най-тихата човешка история заслужава да бъде разказана и припозната, а когато заживее на сцената с всичките си нюанси и неподправени моменти, се превръща в притча. Не само за живота, а и за твореца, който не се страхува да бъде искрен с публиката.

Мария Ибришимова