Съвсем у дома си се чувства спектакълът „Лазарица“ от северозападния магьосник на словото Йордан Радичков на сцената на Драматично-Куклен театър – Враца. Постановката на режисьора Петринел Гочев се заиграва визуално с почти притчовата история на Лазар, който се озовава в короната на круша дивячка, след като неуспешно се е опитал да умъртви побеснялото си куче. Докато то настървено го облайва в подножието на дървото, героят прекарва в екзистенциални и философски размишления символичното време от зелената пролет до мъртвешката зима на своя живот. Макар и монодрама по презумпция, „Лазарицата“ на Гочев е единствена по рода си, тъй като на сцената едновременно присъстват петима души: докато Кирил Стаменов играе неподправено в жив план и изпъстря своя Лазар с характерни северозападни хумористични изрази, останалите актьори действат на принципа на античен хор – нещо характерно за Радичковите персонажи, при които лиро-епическият елемент на разказвано и разигравано се смесва в неотделима симбиоза. Те онагледяват всеки детайл от Лазаровия монолог с помощта на изобилие от наивистични и откровено куклени средства. По този начин не само изпъкват нюанси на самобитния, вълшебен авторов език, но и мъдростите на протагониста, пред чийто взор е протекъл целият вселенски живот – от свраките и лисиците до малките деца, преминаващи под крушата. Чрез визуалния език безпроблемно се комбинират цитати от разширената Радичкова вселена: изкусителната танцово-певческа интермедия на бесните лисици препраща към „Суматоха“; плоските кукли, олицетворяващи освирепялото куче Шаро, притежават облика на същински бял вълк от Турну-Мъгуреле; а над пластическо-движенческата комбинация от тела, която оформя илюстративния Лазар, се носи огромна куклена глава, чиято подозрителна прилика с Радичковия профил съвсем не е случайна. Спектакълът определено притежава ярко изразена кинематографичност: играта с монтиране и ограничаване на видимото в определен „кадър“, смяната на мащаби и перспектива е основен негов прийом. В това отношение остава запомняща се визията, в която Лазар, легнал върху повърхността на сцената, се спуска заднишком към нейното дъно, сякаш слиза надолу по дървесния ствол, но преекспонирано-гигантската кучешка паст, оформена от две огромни зъбати плоскости, го посреща накрая като механизъм за унищожение, готов да го смели. Многообразието на формите пък позволява не само избухналата в пожар круша да бъде угасена в обикновена тенекиена кофа с вода, но и включва находчиви театрални метафори – например изобразяването на костенурка посредством немска военна каска и движеща се влакова композиция от светещи фенерчета. Тук може би се открива и основният проблем на спектакъла – богатството от изразни средства в един момент започва да придружава текста. Отвъд незначителната липса на прецизност в боравенето с куклите и реквизита в някои моменти, актьорската игра е стилизирана удачно в любопитен експресивен ключ, който пасва на материала. Перкусиите на живо, които озвучават събития и осигуряват музикален съпровод (заедно с впечатляващия остър, фин и стъклено студен звук от кристални чаши с вода, бележещ мразовитата зима), допринасят за сякаш старозаветната архаичност, с която авторът се родее.

Благовест Асенов