Ако своеобразният бар, в който Христо Мутафчиев изпълнява моноспектакъла си „Боже мой“, следва да носи някакво име, то би било „Бар Рай… при Юда“. Малко след като се е обърнал директно към публиката от своята маса, героят в пиесата на Теа Денолюбова разкрива загадъчната си самоличност. С дързостта на ветеран алкохолик, той се самопровъзгласява за Сина Божий (истина ви казвам). Пространната му изповед обаче сочи, че твърденията му са абсолютно правдиви, а размишленията му за живота, религията, изкуството и любовта се превръщат в същинско откровение с библейски мащаби.

С амалгама от попкултурни и исторически препратки, примесени с актуални политически и социални елементи, както и с библейски фигури и сюжети, Христос задълбава в многопластовите си взаимоотношения с Господ и заобикалящия го свят. Как се оползотворява безсмъртието? Наистина ли трябва да се пренебрегне тялото, за да се извиси духът? Богопомазан или богонаказан е самият той – един бунтовник срещу неоспоримата воля на Бог? Откровен и прям, Иисус е много повече човек, отколкото каквото и да е друго в този момент. Неговото най-съкровено желание е да води прост и обикновен живот. „В скучното щастие е истинският рай“, казва той, а понятията за рая и ада пренася директно в полето на вътрешните емоции – независимо дали ще е адска мъка или пък райско блаженство, най-вече безпрекословната любов и страстният копнеж са в ядрото на интензивните му вълнения и възторзи.

За постигането на хуманния аспект при персонажа спомага естественото и непринудено поведение на Мутафчиев. Чрез своята харизма и интимното му отношение към публиката той успява да преодолее статиката на спектакъла, поради което представлението върви неусетно и гладко. Тананикането на хитови мелодии, като например I’m a Believer на The Monkees, допълнително изпъстря обстановката. За съжаление обаче, осеян с емблематични имена от литературата, киното и живописта, текстът в един момент се превръща в непреодолимо изобилие от показно самоизтъкване. Бъбривостта от последователното изреждане на Маркес, Фройд, Цвайг, Превер, Пруст, Бертолучи, Достоевски, Пикасо и още дузина личности започва да се изражда в самоцелна демонстрация на ерудиция, която постига обратен ефект. Отвъд това, отделни епизоди, като периодичния навик на Христос да свири Бах на клавесин в дребна църква в Салерно, Италия, стоят откровено нелепо на фона на иначе прилично изведените основни тези в драматургията. Те биват именно: съдбата на хората е в техните собствени ръце, а Бог твърде често е поредната абстракция, която единствено утежнява съществуването, заради своята нерационалност. Животът не е план и чертеж на по-висша сила – той е копнеж. Величието на човечеството се открива тъкмо в неговата всекидневна незначителност, както и в способността му да обича бурно и пламенно. А какво е Господ, ако не любов?

Благовест Асенов