Изминали са само няколко минути, а сред многотията от думи и импровизации прозвучава: „…надежда всяка тука оставете.“ – ключова реплика от първите песни на Дантевата „Божествена комедия“, изписана на портите на Ада. В същия момент зрителите в салона заемат образа на Данте (главен герой в поемата, търсещ пътя на просветлението), а Теди Москов се превръща в техния Вергилий (водач на Данте). Така те заедно прекрачват прага на подземното царство и се потапят в дълбините с представлението „Дабъ дешил ине“.

Докато в глобален план постоянно се разразяват политически конфликти, Израел и Палестина си нанасят смъртоносни удари, а войната в Украйна продължава повече от две години, Теди Москов решава да обърне вниманието на публиката към приближаващата „Трета световна беда“. Връщайки се назад в човешката история той представя сблъсъка между двама диктатори – Тихлер (Евгени Будинов) и Ставалин (Мая Новоселска), преплитайки конфликта им с личните преживявания на една театрална трупа, вдъхновена от творчеството на великия „немски поет“ – Вилхелм Шекспир. В хода на спектакъла двете линии се сблъскват, водещи до края на разрасналата се „световна беда“, а Тихлер се събужда с клоунски нос, перука и обръснат мустак. Изкуството е успяло да победи фанатизма!

Представлението следва характерната за Теди Москов етюдна структура, а майсторската игра с думи успява да предизвика смях в публиката. Що се отнася до работата на актьорите, не може да не се отбележи отличният тандем между Мая Новоселска и Евгени Будинов, които с лекота боравят с изразните средства на режисьора. Стилизираната, ярко червена сценография на Димитър Воденичаров сякаш служи като сигнална лампа за приближаващата глобална катастрофа. Проблемът настъпва тогава, когато режисьорът решава да потопи Данте в по-дълбоките кръгове на Ада и да го сблъска с персонажи като г-н Кръстьо Кесарапов, Адриана Предудевска и Константин Кесемов. Така трупата на Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ е поставена в позицията неаргументирано да окарикатурява стожери на българския театър. Те превръщат Адриана Будевска в ненаситна жена, търсеща своите нови сексуални удоволствия, а Константин Кисимов в безхарактерен глупав мъж, на когото всички се подиграват.  

Докато Данте Алигиери разглежда темата за пътя на просветление по един философски начин, то в своя спектакъл, доказалият таланта си Теди Москов рязко сменя посоката и прави един своеобразен „театрален атентат”.

Лъчезар Йорданов