Днес, в ерата на бурното технологично развитие, дигиталните паралелни светове са по-близо до нас, отколкото някога сме си представяли. „Съзвездия“ ни отвежда няколко години напред във времето, когато те вероятно ще станат неразделна част от ежедневието ни и естествено продължение на реалния живот. И още преди да си представим как точно ще се случва това, актьорът Ненчо Костов вече е на сцената и ни го показва. Персонажът му, Роланд, поставя черен пръстен на кутрето си и само след секунди отново е при своята любима Мериан (Радина Думанян), която го очаква в отвъдното.

Режисьорката Елица Йовчева избира съвременен ключ, чрез който да разкаже историята на двама влюбени: млад мъж губи съпругата си след тежка болест; неспособен да приеме смъртта ѝ, той я среща отново в паралелна дигитална вселена. Концепцията на спектакъла несъмнено буди любопитство, тъй като в човешката природа е заложено стремлението да разберем какво се крие след края на живота. Има ли изобщо такъв? Изглежда, че не. Тази хипотетична реалност по-скоро създава усещане за изкуствено продължение на съществуването, отколкото за измерение, в което наистина бихме искали да надникнем.

Сценографът Петко Танчев ни го представя като бяло пространство с три стени, върху които се преливат светлинни образи и визуални метафори. Сценографията, макар визуално въздействаща и подчертаваща актьорското присъствие, не надхвърля ролята си на естетичен ефект и остава извън по-дълбокия тематичен пласт на спектакъла. Раздялата с любимия, предварително загубената битка с болестта, ревността, страстта, болката от разминаването между очаквания и реалност, привързаността към другия – това са все преживявания, които са закодирани в текста на Ник Пейн, но в сценичната реализация остават повърхностно докоснати, само маркирани. Липсва онази интимност, която превръща наблюдението в преживяване – емоционалната връзка, способна да направи спектакъла личен и разтърсващ, а не просто визуално въздействащ.

И това не се дължи на слаба актьорска игра. Ненчо Костов и Радина Думанян прецизно изграждат персонажите си, всеки от тях има своя кулминационен момент. Роланд изпъква най-силно, когато губи контрол над емоциите си и изпада в ярост, а Мериан – когато безпомощно потъва в последните си мигове. Именно тогава се разкрива истинската трагедия на героинята – болестта я е обезсилила до крайност, а всяка изречена дума се превръща в мъчително усилие за тялото ѝ. Тези разтърсващи сцени, както и непретенциозното, леко и забавно начало, когато двамата се запознават, са сред силните моменти на спектакъла.

Въпреки това, през останалото време актьорите сякаш се губят в повтарящия се текст, което води до монотонно звучене. В допълнение, аудиосредата повече натоварва, отколкото подкрепя действието – особено в сцените с онзи неопределен фон, наподобяващ странен звук или бял шум. Този ефект не създава нужната атмосфера, а по-скоро дразни ухото и отвлича вниманието на зрителя от преживяването.

Връщайки се към въпросите „Има ли край след смъртта?“ и „Срещат ли се някъде душите ни отвъд?“, след този спектакъл бих предпочела отговорите да останат неизвестни. Онова място, в което ще бъдем отново с любимия, предполага да е топло, интимно и някак специално за двойката, а не стерилно, студено и бездушно. Въпреки това „Съзвездия“ ни предлага детайлна хипотетична визия за бъдещето. Дали обаче ще преминем естествено към нея – не знам. Слагаме пръстена и ще разберем.

Мария Ибришимова