В третия ден от Фестивала на малките форми гостува Общинският театър от Коджаели, за да разкаже на сцената една „Ничия история“.

Двама мъже – едно единствено свободно спално купе. Техните пътища се пресичат за пръв път по пътя към дома. Въпреки страха от непознатия. Въпреки че някой от тях е бил пръв, установил е „собственост“ над пространството. Диалогът им блуждае по общочовешкото – говорят за своите семейства, за своите професии. Имената си пазят сякаш в тайна. Тяхното запознанство е несъщинско, изпълнено с недомлъвки, а пътят към дома – дълъг. Поддържат граница в общуването си, не питат същественото. В купето – два револвера. Оказва се – те са войници. Всеки е воювал от срещуположната страна.

Сега, когато войната вече е приключила – как да стиснем ръцете си? Можем ли да предложим хляб на врага, щом знаем, че той е бил наш враг? Как да заспим спокойно, когато в купето ни диша убиец? Сега, когато войната вече е приключила – кой е виновен за нейното начало? Как да я приключим в съзнанието си? Как да заживеем спокойно – врата до врата? Как да спрем да воюваме?

Спектакълът на Искендер Алтън по текста на младия драматург Баки Ерди Мамикоглу представи на зрителите една история, която отеква болезнено в съвремието ни. Как да живеем с последствията от войната? Как да надвием страха и да не мислим за другия като за противник? Възможно ли е двама мъже, сражавали се на противоположни страни, да заживеят врата до врата, или войната трябва да продължи, докато от тях не остане един победител? Победител, който да завладее територията безкомпромисно.

На сцената – неугледно купе на влак. Натрупани куфари. Вратата на купето се поклаща, рисувайки движението. Скърца, тропа. През прозореца на купето – светлините на градовете. С изключително майсторство е изградена сценографията на Ейлюл Гюрджан. Пространството създава усещане за абсолютна автентичност на случващото се – зрителите наблюдават случващото се сякаш като фрагмент от човешки живот.

Айтек Мете Елгюн и Сарпер Сайдам умело си партнират на сцената, изграждайки напрежение. В образа си Айтек Елгюн е дързък, силно експресивен, обхожда пространството като свое. В контраст, персонажът на Сарпер Сайдам е обран, без прекалена изразност, непоколебим, сякаш скала. Скала, която неговият опонент се опитва да разруши с всички познати му средства. Под привидното възпитание, под привидния покой сякаш дреме нещо страшно – нещо, което не трябва да бъде събуждано. Във взаимодействието помежду си актьорите изграждат реалистично, напрегнато конфликта за „другия“. Другия – непознатия, твърде различен от нас: с различни разбирания, възгледи, отношения. Другия, който при различни обстоятелства можеше да бъде близък. Да живеем врата до врата с него. Днес обаче той е противникът.

Колко малко всъщност ни е нужно, за да вземем превес над другия? Колко малко е нужно, за да затанцува „другият“, да изостави собствените си ценности? Зареден револвер в ръцете на противника. Колко малко е нужно, за да стреляш? Страхът за собствения ти живот сякаш сам натиска спусъка.

С изключително майсторство и реализъм оживява на сцената една „Ничия история“ – история, която е ничия, защото може да принадлежи на всеки.

Александра Дитц