По традиция, тазгодишното издание на НФМТФ бе закрито със спектакъл на Драматично-куклен театър – Враца. Действието ни отвежда в Ню Йорк – в стая за съдебни заседания, където предстои да бъде взето съдбоносно решение от дванадесетима мъже. На сцената сериозни господа в костюми водят напрегнат разговор, а в техните ръце е съдбата на 16-годишно момче, обвинено в убийството на баща си. Провежда се гласуване – единадесет срещу един. Всички вярват, че младежът е виновен… с едно изключение.Ролята на инакомислещия заседател е поверена на новото попълнение в трупата – младия актьор Стефан Саръиванов. Той поема нелеката задача да наклони везните в полза на момчето. Още от самото начало вниманието на публиката се фокусира върху един-единствен въпрос: „Ще успее ли да ги убеди в правотата си?“. Зрителите не просто наблюдават процеса на вземане на окончателно решение – те самите, сякаш неусетно, започват да формират своята позиция, докато слушат изложените доказателства и свидетелски разкази.Действието е наситено със съмнение и провокира критическото мислене както у зрителите, така и у самите заседатели. Сблъсъкът между егото и хладния разум, между мъжката дума и логическата аргументация, оформя ядрото на тази камерна драма, в която всяка реплика тежи, а всяко мълчание има своята цена. Напрежението постепенно ескалира, разкривайки не само противоречията в случая, но и вътрешните битки на героите. Така спектакълът се превръща в огледало на общество, в което истината рядко е еднозначна, а справедливостта – трудно постижима.

Освен със силния драматургичен текст и неочакваните обрати, постановката на Петринел Гочев впечатлява и с други ярки решения. Най-напред – заглавието е отлично подбрано и се вписва органично в репертоара на театъра, тъй като предоставя възможност за творческо развитие на трупата и активна работа с мъжкия ѝ състав. Макар текстът да предполага изцяло мъжки състав, решението на режисьора да включи две актриси се оказва силен ход – едновременно смел и добре премерен.

Владинелла Кацарска и Симона Статева, като нежни контрапункти на сцената, внасят усещане за баланс, завършеност и дълбочина. Музикалните интермедии, изпълнени акапелно от тях, омагьосват публиката като песен на морски сирени, проникваща дълбоко в съзнанието и завладяваща го изцяло.След поредица от яростни мъжки изблици и напрегнати обвинения, техните песни рязко, но органично прекъсват разправиите – точно премерено и с изящен финес. Чрез този художествен жест режисьорът сякаш напомня, че светът не е само арена на конфликти и несправедливост, а и място, където фината женска енергия може да донесе светлина, хармония и тихо, но неоспоримо въздействие.

Останах приятно изненадана, че въпреки множеството и разнообразни роли, всеки актьор имаше своите силни моменти, без никой да засенчва или доминира останалите.Това е особено важно, защото по драматургия персонажите са обозначени само с номера и имат едва загатнати характеристики. Тук се откроява заслугата на режисьора и актьорите – истинско предизвикателство е да изградиш автентичен образ с малко реплики, да бъдеш убедителен и същевременно да партнираш пълноценно на сцената с колегите си.Постепенно се оформя сплотен, жив мъжки ансамбъл, пълен с разнообразие от характери и енергии.Актьорите определено успяват да го постигнат, между тях се усеща динамика, която поддържа действието напрегнато и завладяващо. Репликите на места са остри, другаде поднесени с ирония, и точно в тези моменти се долавя прецизността на режисьорската работа – във всеки вик, жест или мимика има замисъл и изградено внушение.

„Дванадесет разгневени мъже“ закри с бурни аплодисменти 35-ото издание на фестивала. Силната актьорска игра и вълнуващият сюжет превърнаха финалната вечер в празник на театъра, но също така поставиха пред зрителите важни въпроси, с които ежедневно се сблъскваме.

Истината и съмнението съществуват неотделимо като ин и ян, но дали си даваме сметка кога и как ги различаваме? Кое е бяло и кое – черно? Спектакълът не дава еднозначни отговори, но точно в това се крие неговата сила. Той провокира размисъл, поставя морални дилеми и ни кара да напуснем салона малко по-внимателни, малко по-вгледани в себе си и в света около нас.

Мария Ибришимова